Що е то дебелариум?

Статия от Сандра Димитрова публикувана във вестник "Нова дума" на 27.10.10г.

   Рибарица е селце на хармоничните контрасти. Пред погледа ти изпъкват обгрижвани цветни градини на мистичния фон на дивите зелени склонове на Балкана. Тук няма как да не те обземе и патриотично чувство– мнозина войводи са кръстосвали тези планински поляни и са пресичали приказните реки наоколо. А един от тях – Георги Бенковски, е намерил героичната си смърт в близката местност. Времето в Рибарица се измерва по зреенето на сливите, по хладината на кристалния планински въздух и по прилива на туристи. Аз обаче бях далеч от спокойния свят на това балканско селце. За пореден ден стоях пред компютъра, а мисълта ми бе разсейвана от градските клаксони. На пет минути разстояние от заведенията на три вериги за бързо хранене (които често посещавах). Там, където и най-сакралните празници се превръщат в тържество на стомаха и на консуматорския дух. „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно. Всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Коринтяни 6:12), казва свети апостол Павел. Всичко ми бе позволено, но именно тази свобода се превърна в същинско бедствие, тъй като не намирах воля да се справя с натрапчивата си привързаност към баничките и сладкишите. Добавяйки към това подобаващо количество мързел и ежедневен стрес, се получаваше една очаквано лоша комбинация. От натрупаните килограми се задъхвах, докато изкачвах стълбите до втория етаж, наложи се да сменя гардероба си с два размера по-големи дрехи. И това – в зората на 30-ата ми годишнина. Усещах как килограмите в плюс бавно, но уверено променяха живота ми в една доста тъжна посока. Всеки има своя психологическа граница на теглото, която въздейства отрезвяващо. Моята бе повече от 20 кг над нормата. Тогава реших да поема към Рибарица и по-точно към местния център за отслабване, за който бях чула много добри отзиви. Ранната есен ми се струваше подходящо време за четиринайсетдневно откъсване от познатия ритъм на живот.

 

   С пристигането си в центъра ни запознаха с двата основни стълба на програмата за отслабване. Двигателната част включваше ежедневни походи и гимнастически упражнения, а хранителният режим се състоеше от простички, но впечатляващо ефикасни принципи – разделно хранене пет пъти дневно, умерени порции, ранна вечеря, никаква захар или тесто и оскъдно количество сол. Без гладуване. Разбира се, първото нещо, което направих, е да разгледам седмичното меню. Имаше дни, които бяха същински пир – яйца по панагюрски, спагети с доматен сос (без месо и кашкавал) или пък пилешки кюфтета със салата. А в други вкусната супа от тиквички трябваше да ни засити. В този случай на помощ ни идваха лютите чушки, които лично за мен компенсираха и липсата на солено. Не мога да повярвам, че успявах да излапам на обяд по 3–4 люти чушки без хляб. Но нямаше как – трябваше по някакъв начин здравият разум да надделее над подлудяващия глас на лакомника във всеки от нас. Центърът е изолирана среда от външните изкушения, но все пак не бе обграден нито от електрическа ограда, нито от „хранителна полиция”, за да не можем ние – горките пълни хора, да се втурнем през свободното си от гимнастика време към най-близката кръчма. Когато обаче осъзнаеш, че няма кого другиго да надхитриш, освен самия себе си, и че саботираш шанса си за успешен старт по пътя към един буквално по-лек живот, сам си слагаш спирачки. Всъщност изненадващо за мен, но не изпитах истински глад през всичките 14 дни, а само отделни пристъпи на лакомия, които за щастие успявах да овладея. Явно калориите бяха внимателно прецизирани, така че да приемаш колкото действително ти е нужно, а не колкото си мислиш, че ти е нужно. За мен не хранителният режим, а двигателната програма бе голямото предизвикателство. На третия ден мисълта за поредните два часа гимнастика в 9 сутринта ме хвърляше в ужас, а кинезитерапевтите трябваше да се справят с киселите ми настроения. Всяка клетка на окаяното ми обездвижено тяло бе изпаднала в шок, чудейки се какво става тук. Апокалипсисът ли се задава, че трябва да правя коремни преси и упражнения с гирички?! В почивката между двата гимнастически часа долазвах до някой стол в градината, за да се насладя на предобедната закуска – плод (праскова или ябълка), за който благодарях при всяка сочна хапка. Към края на престоя ми обаче гимнастиката далеч не ми се струваше толкова мъчителна и досадна, а себе си усещах значително по-гъвкава и издръжлива. Не можех да повярвам, че дори имаше упражнения (със столче), които ми бяха приятни... В следобедните часове ме очакваше поредното изпитание -планинският поход. Принципът тук бе постепенното и последователно увеличаване на извървените километри. От 3 до около 14 дневно. Местните вече бяха свикнали на колоритната гледка на пълнички пъхтящи хора, кръстосващи баирите на Рибарица. Групата ни не бе голяма, а аз бях най-младата от всички. Но само формално. По-възрастните ми събратя в борбата с килограмите се оказаха доста по-енергични и бързи от мен. На походите се чувствах като нов модел лада, който по-старите мерцедеси и шевролети изпреварваха, без да дават много газ. Възхищавах се на волята и енергията им, което пък ме засрамваше и мотивираше да продължавам. Измервах всичко в километри. Дори при едно от обажданията на приятелка, която се интересуваше колко съм свалила до момента, се чух да казвам: „Четири километра”. Странно е как поради слаба воля човек често губи способност да забелязва красивото около себе си. На един от походите вървяхме по приказна екопътека. Тя следваше и рекичка, през която се редяха големи мъхести камъни, приличащи на тролски къщурки. Крайната цел бяха два внушителни водопада. Щом пристигнахме обаче, аз оставих съзерцанието пред природното чудо за някой друг и веднага се заех да извадя от раницата си трите сини сливи, за които копнеех от часове. С всеки следващ поход обаче, колкото повече духът взимаше контрол над тялото, започнах да отлепям поглед от земята и да попивам невероятната природа наоколо.

   От описанието ми човек би останал с впечатление, че престоят в дебелариума е нещо като „Сървайвър”. Съвсем не. Просто за личност като мен, за която думи като „движение” и „спорт” бяха в списъка на най-омразните неща на планетата, първите дни се видяха тежички. Но все пак така е с всеки нов опит. Благодарности за професионалната грижа и за търпението на двамата кинезитерапевти – Асен и Иво, и задължително на Галя от Самоков, която бе част от групата ни и която все ме разсмиваше, като така секваше поредната ми доза мърморене. За двете седмици в центъра свалих 5 кг. Някои хора в групата отслабнаха повече от мен. Но видима физическа промяна определено имаше. И то не само в обиколките на талията и на ханша ми. В Рибарица сякаш проходих отново! Батериите ми не просто бяха презарадени, но изпитвах непоколебима решимост да не пропилявам постигнатото, когато се върна у дома. Да продължа да полагам усилия по пътя към мечтаните килограми. Получих старт, напълно различен от дежурните заричания за ново начало от рода на „От този понеделник спирам да се тъпча с боклуци...” Моят понеделник най-сетне се състоя...

Линк към оригиналната статията в PDF формат от тук.

Последна промяна ( Вторник, 21 Декември 2010 12:13 )