Даниела Леонидова


 Поздрав на редакцията на „Нова дума”. Бъдете живи и здрави и все така постоянни с нас. Поздрави на всички     български читатели.

 Все се каня да пиша, но все казвам утре, после и така си остава ненаписано. Но този път реших, че няма да го отложа. Да споделя едно красиво преживяване в милата ни България.

 Днес всеки втори или трети страда от затлъстяване. Аз съм една от тях. На 36 г. съм, тежах 55 кг, висока 150 см. За три години гонех почти 90 кг. От хората съм, които обичат да си похапват, да си угаждат, с ред или без ред, дори казвах, че надебелях от жал, от мъка, защото изяждах остатъците от храната, за да не хвърлям нищо – шега е. И така трупах кило след кило. Докато се усетя, ми беше трудно да дишам, всеки сезон трябваше да си сменявам дрехите, когато пробвах нещо по магазините излизах отчаяна и сърдита на себе си. Приятели и познати казваха: „Да си жива и здрава, не гледай, че си дебела!”. Жива – да, но здрава – не. Получих холестерол, трудно изкачвах един етаж, боляха ме краката от тежестта, т.е. кокалите. И почти всички проблеми идват от теглото. Всички го знаем.

 Започвах да ходя по 1 час на ден, да карам колело, но бързо изоставях всичко, после сядах и изяждах по една кутия вафли „Боровец” – не знам какво им слагат, но не можех да се спра, а пък за баничките да не говорим. Започвах някоя диета, но се уморявах и я оставях. Ходех при натуропат. Прочетох книгата на Пиер Дюкан три пъти. Правех каквото чуя и т.н., но не бях постоянна. От толкова диети се получаваше йо-йо ефект.

 До неотдавна. Казвам до неотдавна, защото нещата се промениха за кратко време. Както се променя всичко – преди не познавахме мобилните телефони, интернет, ядяхме по един комат хляб, намазан със свинска мас или наливно олио и беше много вкусно, не познавахме такива проблеми, а сега всичко стана толкова модерно и още повече ще става, както е тръгнало. Когато сме презадоволени, все ни липсва нещо и все мрънкаме. Но най-вече ни липсва човещината.

 Тъй като обожавам да чета, видях статия в един вестник за дебелариум „Мефисто” в с. Рибарица. Думата дебелариум ми хареса и си казах: „Това е за мен!”. Не мина много време, статия за същото място прочетох и в нашия вестник „Нова дума”. Тя още повече ми се запечати в съзнанието. Вече си бях планирала посещение в дебелариума за месец септември. Посетих също и сайта им.

 Обикновено си ходя зимата, но в началото на тази година не успях заради здравословни причини и носталгията беше голяма. Преди всичко съм патриот.

 Един ден, както си чистех – типично за българската жена, когато си е в къщи, все шета, и реших да си отида за 10 дни в България. Помислих малко и си казах: „Защо да не посетя и дебелариума в с. Рибарица?”. Речено – сторено! Организирах се за 2 часа – обаждане за билет, запазване на място в Рибарица, предплата и зачаках деня да пътувам – 10 юни.

 Мислех си, че ако чакам да имам пари, за да ида някъде на почивка или където и да е в България, то значи, че никога няма да отида.

 Накупих си спортни дрехи, обувки за планина, шапка за слънце и защитен крем, дъждобран и ето ме в с. Рибарица. Бях взела с мен бившата си свекърва за два дни.

 Първи ден – настаняване, обяд, направихме си похода. Преди това Иво – инструктор, а също така и кинезитерапевт, ни запозна с реда и програмата, видяхме се кои сме, що сме. На втория ден – закуска, чай, сухар или овесена вкусно приготвена питка, поход. В 10 ч. – плод, в 12 ч. – обяд с чудна зеленчукова супа, почивка и в 16 ч. – гимнастика. Следобедна закуска – сушени плодове или ядки, 18 ч. – лека вечеря. След вечеря – народни танци. Това беше програмата. В свободното време се излягахме на слънце и се разхлаждахме в басейна.

 Дали по природа съм такава или защото живея в Испания съм по-разкрепостена, без задръжки, но на втория ден стопих леда. Бързо се сплотихме с останалите от групата, подкрепяхме се, давахме си кураж при поход, упражнения. Това беше необходимо най-вече на мен, защото стомахът ми искаше вафли и преживяваше зле липсата им. Останалите се заливаха от смях. Но втората седмица не ми липсваше нищо – заситих се. Сега си мисля, докато пиша, че там си възпитах стомаха.

 Вечер, когато сядахме на карти или на приказка, задължително чайника с чай присъстваше на масата. Детелинка от Варна казваше, че през живота си не е пила толкова чай. А аз даже първата вечер сънувах, че ям вафли, а първия ден, като влязох в магазина, исках да купя всичко, което очите ми виждаха. После това отмина.

 Първата седмица наш инструктор беше Асен – на пръв поглед изглежда сериозен, но на мен ми е трудно да се държа сериозно. При правене на гимнастика все казваше: „Вдигаме краката...”, и ние се смеехме. Казваше още: „Хайде, пък ще ви заведа на ресторант, понеже се стараете!”.

И наистина на седмия ден се падаше ресторант – можеш да си хапнеш каквото поискаш. Всичките се въздържаха с по една салата, а аз поръчах 4-5, като невидяла. Асен казваше, че съм поръчала цялото меню.

 Забравих да спомена, че повечето от хората не идваха за първи път – познаваха всичко добре, идваха от години и бяха доволни.

 На другия ден след гала-вечерята следваше големият поход – 16 км, сухари и череши за целия ден. Изкарахме го геройски.

 Бай Георги – така му викат, ни беше водачът. Бил е спасител, планинар е и познаваше всички кътчета, разказваше по нещо за местата, които посещавахме, знаеше дори историята на Испания – имаше добри познания за нея и ме впечатли. Беряхме горски малини – не знаех, че са толкова вкусни. Имаше много мащерка, червен, жълт и бял кантарион. В хижа „Васильов” при един от походите ни направиха чай от мащерка. Случи се, че бяхме по Еньовден в гората и Павлинка от Велико Търново береше билки, които познаваше, а ние й помагахме.

 На втората седмица с нас беше Иво – другият инструктор. Младо момче, сериозен вид, но забавен и приятен. Ръцете му са вълшебни – прави страхотни лечебни масажи. В Испания ходя повече от 2 години по масажи, не съм добре с гърба – то кой ли е добре! Но като неговите точкови масажи не бях срещала. Заслужава дори само заради тях да отиде човек до там. Гимнастиката с него беше приятна – той казваше: „а сега още едно приятно упражнение...”.

И така сутрин извървявахме по 2 часа, имаше различни предпочитания – някои искаха на асфалт, не искаха трева, особено ако е мокра; други – по планината, и бай Георги се опитваше да угоди на всички.

 Най-напред за 2 дни свалих 2 кг. За цялата програма – 12 дни, аз отслабнах с 5 кг, а някои – повече. Всички си тръгнахме доволни.

 Иво ни каза, че това е едно начало и сега си давам сметка, че е така. Усещах се как олеквах. В края на краищата е невъзможно да се свалят натрупани с години килограми за броени дни. Трябва да сме реалисти.

 Бях чувала за Рибарица, но не познавах околността. Дори по-точно – Испания я познавам повече от България, за съжаление. Селото е дълго 20 км и е в подножието на Стара планина. Всяка сутрин излизах пред къщата на хазайката ми Марийка, която ни беше и готвачка – готви превъзходни вкусни ястия, а къщата й е супер. Пред мен се разкриваше гледка, която ми пълнеше очите в зелено – планина, Балкан, зеленина... Попивах всичко и да имаше как, щях да глътна тая красота вътре в себе си, за да я занеса в Испания... При походите не спирах да въртя глава и очи, да гледам гъбарите, красивите горски поляни, борови и букови гори, пълно с цветя... Сигурна съм, че не изненадвам българина с прекрасната ни природа. Рибарица ме омагьоса. Изпитах носталгия, когато дойде време да си тръгна.

 Същността на пътуването ми целеше точно това. Походите в планината не само че те зареждат с много позитивна енергия, отварят ти широко сърцето и можеш да сложиш това красиво кътче в него...

 И така – същността на разказа ми е да могат повече българи да изберат дестинация България за почивка дебелариума в Рибарица. Няма да съжаляват, съчетава се полезното с приятното и наистина се свалят килограми, калява се стомахът.

Трябва да бъдем откровени със себе си – вкъщи трудно отделяме време за спорт, готвене, чистене, пазаруване, ходене на работа и казваме „утре” и все си остава за утре. Там задължението ни е да се движим, без да се притесняваме за домакинството.

 Последния ден – 13 юни, пак ни се падаше ресторант. Но този път решихме да си останем във вилата – има всички условия за скара. Пейо – съпругът на Симонка (хазайче на другата вила, която е до реката), ни опече риба (пъстърва) и пилешки пържоли. В групата събрахме по 10 лв. И си купихме кой каквото реши да вечеря. За пръв път опитах козе сирене – беше много вкусно (там има много козички) и домати – много вкусни, краставици, зеле, луканка, някоя друга ракия. Симонка ни почерпи със сок от бъз и хляб – вкусно опечен.

 Стана весел купон и изпращане, разменихме си адреси и си казахме до нови срещи. Обещах си, че ще напиша за тях и ще се постарая да го прочетат, за да им кажа, че са добре дошли в дома ми. Срещнах хубави хора и това ме обнадежди. Не познаваха „Нова дума”, не знаят как живеем тук. Иска ми се населението в България да може, ако иска, разбира се, да знае как тук на испанска земя се трудят усърдно българи, които създават български училища, асоциации, ансамбли за народни танци. Поддържат българския дух, обичаи, нрави, традиции. Не знам как в България хората могат да се сдобият с „Нова дума”. В групата имаше една прекрасна жена – Галя, велик човек. Тя написа едно прекрасно писмо с красиво стихотворение за „Мефисто” – Рибарица, която изпращам с моето. А аз импровизирах с една малка анкета.

Таня, София – „Великолепно място. Идвам за втори път.”

Деси, София – „Срещнах се с прекрасни хора, страхотно, невероятно си прекарваме.”

Деси, Козлодуй – „Много ми хареса. Догодина пак ще дойда!”

Детелинка. Варна – „Чувствам се прекрасно. Мислех, че ще скучая и си взех 3200 електронни книги (това е шега), но срещнах невероятни хора, с които се забавлявам. Бих останала и със следващата смяна.”

Галя, София – „Каним всички, които живеят в Испания, да посетят това прекрасно място и да имат късмета да се срещнат с чудесни хора и да се порадват, макар и за кратко, на нашето красиво отечество България!”

Илинка от Варна идва всяка година и казва, че като си отиде, само за това място говори. Зарежда я с енергия за цялата година.

Аз, когато я слушах, си мислех: „Чак пък толкова!”, но сега я разбирам! Вече си правя планове за следващо посещение, само здраве да е!

Изпращам ви снимки от всички фотоапарати, която ви хареса, поместете я. Останалите нека ви послужат за някоя статия за България, разбира се по ваша преценка.

Засега това е от мен!

До нови срещи!

Даниела Леонидова

 


Споделено от Галя Стефанова от София, кв. Бистрица, работеща в Софийски градски съд:


В подножието на Стара планина, в красивия Троянски балкан, на двата бряга на река Бели Вит, се гуши китното селце Рибарица.

Накъдето и да се обърнеш – чудна красота. Гора, дордето погледът ти стига. Реките бистри и пенливи тук текат и носят своята прохлада през топлите юнски дни. Тревите и билките сладостно ухаят. Въздухът е свеж и кристално чист. Хората са усмихнати, приветливи и трудолюбиви – истински балканджии. Китни дръвчета с много цветя и спретнати къщи. Тишина и спокойствие цари в Рибарица.

Така нашата сплотена група от дебелариум „Мефисто” видя едно от многото красиви места на България. Дойдохме тук напълно непознати от всички краища на България, обединени от една едничка цел – да се погрижим за здравето си и за стройна фигура. Условията са чудесни, програмата е много балансирана и съобразена със здравословния начин на живот.

Ето как, мили читатели, минават нашите дни под зоркия поглед на инструкторите ни.


Рано сутрин ти стани

И на поход поеми.

Бързо трупаш, бавно сваляш,

Ала ти не се предаваш!

Работи с крака, с ръце,

И потропвай ти хорце.

Цялата ни група се старае, мъчи

Ала на финала се получи.


Май килцата ти свали.

Е, остава да ги задържиш!

Фигурата стройна запази

И със апетита се бори.

Строго ти килцата си следи

Твърдост и характер прояви

Още можеш, ако искаш ти!


 Броените дни бързо отминават. И ето ни отново пак на път за родните места. Свежи, отпочинали и заредени с енергия, се разделяме с обещания за нови срещи, но вече със стройни фигури.

Последна промяна ( Четвъртък, 08 Август 2013 08:15 )